Автобиографично

Началото

4 септември 1955г. софийската гара. Заминавам по разпределение за Коларовград /Шумен/. Изпраща ме приятелят Георги Калимеров. Той е разпределен  като актьор в Силистра. Край на студентския живот. Обещаваме си да си пишем. Пътувам цяла нощ и на другия ден ошмулен, с ново, но поизгубило вече блясък яке и старателно изгладен от майка ми панталон се изтърсвам на коларовградския перон. Поемам по централната улица на провинциалното градче. Обед е, септемврийското слънце припича, но не свалям велуреното яке. Геройски го нося, понеже съм си наумил, че с него изглеждам по- солиден. Надписът Драматичен театър „Васил Друмев” ме отвежда в дълъг, тъмен тунел. Зад гърба си чувам глас:

 -Ей, момче, къде бе?

-Това не е ли театърът?- питам с тайната надежда да не е.

А възпълничкият портиер ми отговаря:

-Да, това е, но не може да влезеш!

-Защо? Аз съм новоназначеният режисьор – разкривам гордо самоличността си.

От портиерната изскача Бай Петър и се усмихва дружелюбно:

-Добър ден, другарю режисьор. Подранили сте. Днес е почивен ден.

На другата сутрин  сърдечно ме  посреща директорът Емил Кьостебеков. Преди месец ми е изпратил в София пиесата „Салемският процес” на Артър Милър, която е превел от руски, и ми предлага готовото разпределение на ролите.  Художник ще бъде Любен Петков, с когото вече сме се срещнали в София и сме  уговорили бъдещото декоративно оформление. Впечатлен съм от Емил. Така е организирал всичко, че без никакво протакане  ще вляза в репетиции.  После отивам при секретарката, която ми връчва 200лв. и обяснява, че ще бъдат удържани от първата ми заплата. Неприятна изненада. В театралното училище се говореше, че ще получим по една заплата- ей така, даром. С прикрито разочарование подписвам назначението стажант- режисьор с 600 тогавашни лв. мес. възнаграждение. Под подписа се мъдри датата 5 септември 1955г.  Забравил съм, че днес  навършвам 23 години.

 картина на Дария Василянска

Спомен за Шумен 59 г.
картина на Дария Василянска

Първата ми постановка на професионална сцена е „Салемският процес” на Артър Милър /The Crucible, Arthur Miller/ в шуменския театър.  Въпреки  че действието се развива през 1692г., в Салем, Масачузетс,  пиесата е  написана през 1952г.,  във връзка  с „лова на вещици”, устроен от Дж. Маккарти  в САЩ, и пряко кореспондира с политическите процеси у нас и в социалистическия лагер. Джон Проктър /Емил Кьостебеков/ е изправен пред съда по донос, че  жена му Елизабет Проктър /Струма Радукова/  е вещица. Той се противопоставя на обвинението. Ето част от пледоарията на съдията Томас Денфорд: „… Магията е невидимо престъпление. То не трябва да се доказва… , всеки обвинен в  магьосничество трябва да си признае. В противен случай трябва да се унищожи… Признание или смърт…това е особеността на подобни дела… „ Звучи  ми изключително познато!

Премиерата на първата постановка на пиесата у нас, на 17. 11.1955г., на сцената на шуменския театър, минава с успех. След няколко дни научавам, че по радио „ Гласът на Америка” са отбелязали  подробно събитието и са ме критикували, че „младият режисьор, надъхан с комунистически идеи, е осакатил пиесата, съкращавайки сцени от нея”.  А всъщност причината бе  руският превод.

Салемският процес от Артър Милър
Струма Радукова /Елизабет Проктър/ и Емил Кьостебеков /Джон Проктър/ – „Салемският процес“ от Артър Милър

В края на сезона, научавам и оценката на Окръжния комитет на БКП: ”…Най- ярък пример е „Салемският процес”. Тази постановка не прикова вниманието на зрителя, но в замяна на това прикова вниманието на „Гласът на Америка”. Постановката, според специалистите била добра, но темата била актуална за САЩ, а  за „нашите условия” била „анахронизъм.”

Като неуспех е квалифицирана и дипломната ми постановка  „Забавни случки” по интермедиите на Сервантес, която вече е получила оценка  „отличен” от проф. Моис Бениеш,  режисьора Николай Люцканов и Надежда Тихова. Според ОК на БКП обаче „тези забавни случки, които са били интересни за средновековието,  отдавна  са престанали да бъдат забавни за съвременния зрител… „

А младият и способен Емил Кьостебеков по – късно е освободен от поста директор на театъра.

 Това бяха първите ми стъпки в театъра – първи сблъсък с тесногръдието на  партийната номенклатура.

 В шуменския театър направих 11 постановки за четири сезона. С най- щастлива съдба се оказа последната – ”Криворазбраната цивилизация” на Добри Войников, която бе наградена за режисура на Националния преглед на българската драма и театър през 1959г., а художничката Дария Василянска – за сценография.  Целта ни беше не да реставрираме театралното представление от Възраждането като музеен експонат, а  да го анализираме от позицията на днешното време. Спектакълът да се превърне в  игра на багри и ритми,  да внушава радостно светоусещане и почит към българското, към традицията. Това е четвъртата ни постановка с  Дария. Декорацията – условна, плоска, нарисувана в духа на примитива, е нещо ново, необичайно за времето на шестващия по сцените натурализъм. Представлението е възторжено прието от препълнената зала на Народния театър в София. Шумен успех за шуменския театър. Един от многобройните отзиви в столичната преса е озаглавен: ”Браво, коларовградци!”

Криворазбраната цивилизация   от Добри Войников

Дина, Лили Йосифова и Евгени Бакалов в „Криворазбраната цивилизация“ от Д. Войников

Наградата  от прегледа е 15 дневна творческа командировка в чужбина. И така, през 1960г.  заедно с приятеля, режисьора Любомир Шарланджиев и директора на Русенския театър  се озоваваме в  Берлин. Стената още не съществува.  Гледаме представления в Берлин, Дрезден и Ваймар. Разглеждаме новопостроената Дрезденска опера и се възхищаваме от техническите съоръжения на сцената.  Впечатлен съм от представленията на „Берлинер ансамбъл” – „Неудържимият възход на Артуро Хи” /Der aufhaltsame Aufstieg DES Артуро Ui/  и ”Животът на Галилей”/LebendesGalilei/ на Б. Брехт.  Брехт умира през 1956г., но духът му още витае в театъра, в лицето на режисьора Бено Бесон /Benno Besson/. За този театър съм слушал  от нашия професор Боян Дановски, който е учил там през 20 -те години. Поразен съм от режисурата, актьорите и  театралната организация на спектаклите и немският театър се превръща в модел, който винаги ще се опитвам да следвам.

През август 1959г. съм назначен в русенския театър. Тук поставям 6 пиеси за 3 сезона: „Иркутска история” от Алексей Арбузов, „Де Преторе Винченцо” от Едуардо Де Филипо /De Pretore Vincenzo, Eduardo De Filippo/, „Глас народен” от Георги Караславов, „Дъщерята завършва„ от Димитър Инкьов, „Как завърши денят” от Иван Теофилов и „Генералът и Лудият” от Анжел Вагенщайн – постановката, която смятам за най – добра. В края на третия сезон театралното ръководство е повикано на заседание в  бюрото на ОК на БКП, на което се обсъжда дейността на театъра. И тук – гръм от ясно небе! Изслушваме с драматурга Иван Теофилов пламенната актьорска тирада на директора на театъра, който заявява, че „няма да повери повече постановки на режисьора Станчо Станчев, защото прави фашистки театър”.  В „Дунавска правда” е излязла критична статия за представлението „Как завърши денят” от Иван Теофилов. Никой от колегите не се противопоставя на обвинението и заседанието набързо приключва.

 С Дария сме единодушни, че ще трябва да напусна театъра. Току що ни се е родила дъщеря и най – сетне сме настанени в нова квартира. Заедно пишем писмо до Ангел Будев, завеждащ управление „Театри” в Министерството на култура, в което обясняваме ситуацията и заявявам, че съм готов да отида в който и да е театър в страната, но не и да остана в Русе. След няколко дни ме викат на разговор при секретаря на ОК на БКП. Не отивам. Обажда ми се режисьорът Борис Тафков, който ще поеме Русенския театър през следващия сезон. Настоява да остана. Благодаря му, но отказвам. Не мога след като трупата не ме подкрепя. От Варна ме кани директорът на театъра Николай Савов. Приемам и на 15 август 1962 съм назначен във Варна.

Варненската трупа ме посреща сърдечно.  Първата ми постановка тук е „Великият Боби” от Кшищов Грушчински  /Wielki Bobby, Krzysztof Gruszczyński/.  Художничка на спектакъла е Дария.  Пиесата е гротеска за властта.  Пиян американски сержант влиза вместо в тоалетната и ругае. Ругатнята се оказва паролата на командния пункт на атомната бомба. Откривайки това, той започва да шантажира околните да изпълняват всичките му желания, дори и това – да притежава секс бомбата на Америка. Как съдбата на света може да се окаже в плен на капризите на един обикновен, случаен човек, когото властта превръща в диктатор. Проблемът звучи изключително актуално.  Карибската криза е в разгара си. Светът никога не е бил така близо да ядрената война.

Актьорите играят предано, с увлечение,  стремят се да защитят режисурата и драматургията. За пръв път използвам телевизор  на сцената – наблюдателната камера от бункера на Боби. Така се срещам с оператора Георги Смиленов, който заснема кадрите с обикалящите около бункера персонажи и нашето сътрудничеството прераства в приятелство. Спектакълът се приема добре. Отзивът  в печата е положителен.

Великият Боби     Кшищоф Грушчински / Wielki Bobby by Krzysztof Gruszczyński

Илия Пенев, Лина Кирпикова, Ева Конфино, Димитър Буйнозов, Лили Радичева и Иван Пожарски във „Великият Боби“ от Пьотр Грушчински

Спектаклите

Поставил съм над 100 пиеси, от които 53 български и  47 чужди. В драматургията винаги ме е привличала темата за конфликта между човешката личност и обществото, стремежа на човек да отстоява позициите си в името на честта, достойнството, истината и свободата. И тази тема интуитивно съм следвал в постановките си. Ще изброя някои от тях: „От ума си тегли” от Александър Грибоедов 1963-64,  „Коза” от Васил Цонев 1965-66, „Следствието” от Петер Вайс 1966-67, „Има ли смисъл да утепваме мечка” от Панчо Панчев 1968-69,  „Прокурорът” 1966-67,  „Добрият войник Швейк”по романа на Ярослав Хашек 1975-76, „Сако от велур” от Станислав Стратиев 1978-79, „Полет над кукувиче гнездо” от Дейл Васерман 1979-80,  „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан 1981-82, ”1000 метра над морето”от Петър Маринков1983,  „Чаровна нощ”от Славомир Мрожек 1990-91, „Последната лента на Крап” от Самюел Бекет 1991-92, „Подземието”от Мърей Шийзгал 1993, Нора от Хенрик Ибсен 1995,  Кой се страхува от Вирджиния Уулф от Едуард Олби 1996-97, „Учителят или сянка върху дъската” от Жан – Пиер Допан 2003 и много други.

„От ума си тегли” от Ал. Грибоедов  1963-64

Пиесата на Александър Грибоедов ме привлече с главния си герой Чацки, който се сблъсква с фалша и лицемерието на московския елит, преживява лично крушение на илюзиите и любовта си и бяга далече от тази реалност.  Ролята на Чацки се изпълнява от Стефан Самсиев, с дубльор Антон Горчев, а София играе Нина Стамова. Павел Фамусов е Идеал Петров, с дубльор Евгени Бакалов, Алексей Молчалин – Сава Георгиев, Репетилов – Илия Пенев. Внушително е участието на цялата актьорска трупа  – от най- възрастните до най – младите. Художник е Георги Ножаров.  Спектакълът е поканен в София  и излъчен по  телевизията.  В спомените си директорката Пенка Дамянова пише, че е приела поздравленията от Апостол Карамитев за „великолепния спектакъл” и възхищението на тогавашния министър на външните работи Иван Башев.

 „Коза” от Васил Цонев 1965-66

„Коза” е комедия на абсурда. Козата на баба Ефросина /35-годишната Катя Динева/ изчезва от балкона  й  и  кварталната ОФ организация се мобилизира да открие крадеца. И го открива в лицето на единствения интелигентен обитател на блока – Студента /Сава Георгиев/. Начело на акцията застава  комсомолката Александрина /Паша Берова/. Двамата ОФ агенти Нешев и Пешев се изпълняват от Илия Пенев и Евгени Бакалов. Художник на спектакъла е Младен Младенов. Превръщаме пиесата в едно народно, площадно представление, в което се преплитат шегата и хапливата критика, веселият смях и болката. Осмиваме безпощадно глупостта, невежеството, подозрителността и страха.  Тук за пръв път вкарвам животно – коза на сцената. Всяка вечер, преди спектакъла тя пристига с такси -черна „Волга”, и собственикът й – сценичният  работник Иван дълго я увещава да излезе от колата.

На генералната репетиция неочаквано се появява двучленна комисия от София – проф. Стефан Каракостов и театроведът Георги  Саев от отдел „Театър”. Присъства и Николай Гяуров, поканен  лично от автора Васил Цонев. По желание на Гяуров и двамата влизат на обсъждането на Художествения съвет.  Непоканени влизат и двамата театрали от София. Художественият съвет решава: спектакълът е готов за премиера.  Тогава проф. Каракостов взема думата и подлага на унищожителна критика пиесата и представлението. Основният му аргумент е, че комсомолката Александрина пародирала Зоя Космодемянская като пее  ”Вставай страна огромная”.  Колегите категорично отхвърлят обвинението. Данаил Мишев  запява: „Ако смей днес врагът ни нападне…” и целият художествен съвет единодушно подема: ”… ще го срещнем ний с мощно ура-а-а-а…” Това е песента, която изпълнява Паша Берова в спектакъла.  Спонтанното хорово изпълнение вероятно е впечатлило големия бас Гяуров! На следващия ден проф. Каракостов ме привиква и ме предупреждава, че „дори и да бъде пусната до премиера, пиесата ще бъде спряна и това ще има много лоши последствия за мене”.  Въпреки това художественият съвет решава премиерата да се състои.  Представлението се приема с овации от публиката. Но от партийния секретар  на театъра научавам, че ГК на БКП е отправил „препоръка” към низовите партийни организации да не водят членовете си на спектакъла.

Илия Пенев, Паша Берова и Евгени Бакаловсценография Младен МладеновДраматичен театър "Стоян Бъчваров" Варна фото Георги Смиленов

Илия Пенев, Паша Берова и Евгени Бакалов в „Коза“от Васил Цонев, фото Георги Смиленов

„Следствието” от Петер Вайс 1966-67 /The Investigation /Die Ermittlung/Peter Weiss/

Пиесата е една поетически обработена стенограма от втория процес за Освиенцим. Решавам да остана верен на автора и на жанра – оратория, и  да избегна както театрализацията, така   и  буквалността  на ужасяващите факти от „фабриката на смъртта”.  Искам  да разкрия падението и жестокостта на човека  чрез условността на една музикална форма – свидетелствата на очевидците са серия от поетични текстове. Поразен съм от Погребалната песен за жертвите на Хирошима на Кшищов Пендерецки / Trenofiarom Hiroszimy, Krzysztof Penderecki/,  която съм чул наскоро. Хрумва ми, че е находка деветте заглавия на тези свидетелства да бъдат превърнати в песен, да се изпяват от жертвите. Така се срещам за първи път с младия диригент и композитор Йордан Дафов, ученик на Константин Илиев, с когото ще си сътрудничим и занапред. Той ще напише музиката, изпълнявана на живо от самите актьори и сам ще ги съпровожда зад кулисите, по време на спектакъла, изтръгвайки с четките и чукчетата  звуци от отворения роял.  Сценичното решение  е една фронтална бяла стена, която в процеса на действието,  чрез обръщане на отделните й части се превръща в „стена на плача”,  пано-колаж от документални снимки на жертвите и палачите.  Дължа много на приятеля Жоро Смиленов  за издирването и подбора на документалните материали.  Жертвите са облечени в черно еднотипно облекло, а обвиняемите – като преуспяващи, самодоволни хора, със самочувствието на невинни изпълнители на чужди заповеди.  Свидетелите застават плахо пред микрофона, по принуда, без сянка на отмъщение, с единствената цел да не пропуснат нищо от онова, което са чули, видели и преживели. Това е първата и успешна сценографска изява на художничката Кина Петрова, с която също ни предстои дълго сътрудничество.

Репетициите върху текста преминават в една особена, необичайна атмосфера. Няма закачки и ежедневни разговори, които да отклоняват вниманието в друга посока. Мисля, че потресът от човешкото страдание е всеобщ и ни владее  и в  трите единствени представления, които изиграваме.  На едното присъства и Константин Илиев и ни поздравява – Данчо и мене. Новият директор, актьорът Любомир Кирилов сваля спектакъла под предлог, че са напуснали някои от участващите актьори.

Сцена от „Следствието“- Петер Вайс, фото Георги Смиленов

Има ли смисъл да утепваме мечка” от Панчо Панчев

Действието, по ремарка, се развива през „онези далечни години, когато по нашите земи е имало турци, а в горите – всякакви зверове”. Село, управлявано от Халил бей и пазвантина Чифтето, двама братя Мунчо – „мечкоутепеца” и Гунчо – „прославяча”,  глашатай – Кречеталото, мома Карамфилка, гледачка – баба Анга, , епизодична хубавица и естествено, мечка. Мунчо  храбро загива, а Гунчо обира лаврите.

Превръщам авджийската шега на Панчо Панчев в ексцентриада. Кратките сцени-диалози  като циркови атракции, накъсани от своеобразните „зонгове” на влюбените Карамфилка /Грациела Бъчварова/ и Мунчо /Евгени Бакалов/. Композитор на песните е Йордан Дафов. Мунчо и Гунчо /Кирил Господинов/   ще са в стилистиката на „добрия и лошия клоун”. Ще ползваме атрибутите на цирковото изкуство. Художник е Кина Петрова. Бяла сценична кутия, мегданът – манеж на въртящия се кръг, пилон и трапец с килимче, които ще се внасят и изнасят съобразно действието. На трапеца с килимчето  ще се полюлява Халил бей /Илия Пенев/. По пилона ловко ще се катери Гунчо  за да се присламчи  до бея и дори да  му стане охрана. Началото и финалът- парад на артистите, на поклона и режисьорът ще се появи с кълбо напред.

 „ Постановката на Станчо Станчев представлява опит да се създаде народен фарс, присмехулен и жизнен, остър и нападателен с грубоватостта си и шеговитостта на хумора, създаван по селските мегдани и панаирджийските стъгди…” пише Невена Инджева.

На Четвъртия Национален преглед на българската драма и театър през 1969 г.във Варна се явяваме с две постановки – „Вечерите на Иван Гилин” от Николай Парушев, реж. Красимир Спасов и моята  – „Има ли смисъл да утепваме мечка”.  На заключителния етап ги показваме в София. Във в. „Работническо дело”, бр.177, 1969г. излиза неподписаната редакционна статия  „Театърът – в служба на народа” /предполагаем автор Владимир Каракашев/, в която двата спектакъла са критикувани като „ погрешни тенденции в нашата режисура, която върви по реалистичен път…”, а „Мечката” е обвинена в „… странна смесица от груб натурализъм, вулгарност, естрадна разюзданост, и такова разкриване на човешкия характер, което превръща героите в някакви малоумни чудаци”.  Към обвинението на официоза  побързва да се присъедини и главният редактор на сп. „Театър” Юлиан Вучков /бр.10, 1969/: „…Грубите режисьорски увлечения в тази посока засилват подобните недостатъци на драматургията, като я оставят в кръга на една произволна и самонадеяна естрадна програма, която върви против достойнството на актьорите…”

Властта вероятно се е разпознала в образа на Гунчо, който не се поколебава да „осребри” подвизите на загиналия си брат.

А във в. Народна култура,по същото време публикува материала „Нашите гости за прегледа” /1969г./ където един полски театровед споделя впечатленията си за спектакъла : „…българските актьори показаха съвършено овладяване на изразните средства- пластика, мимика, жест. Потвърждение на това беше спектакълът, в който умело се съчетаваха остроумната пародия, елементи на естрада и импровизационни моменти на комедия дел арте…”

Евгени Бакалов

Евгени Бакалов в „Има ли смисъл да утепваме мечка“ от П. Панчев, фото Георги Смиленов

 Партийната организация  на театъра свиква събрание по повод на публикацията в „Работническо дело” и представянето ни на прегледа.  Присъства и първият секретар на БКП Илия Георгиев. Той се стъписва  от реакцията на колегите, които енергично отхвърлят обвиненията. За никого не е тайна, че авторът на статията Владимир Каракашев, е гледал само първата част на спектакъла в София, а през втората – усамотен  в една гримьорна, е следил футболния мач между националите на България и Полша.

„Прокурорът” от Георги Джагаров  1966-67, 1975-76

По предложение на проф. Гриша Островски  приемам да поставя пиесата отново след 10г. Изненадан съм, че тя никак не е остаряла и дори ми се струва по- жива в момента, отколкото когато я поставих за пръв път. Тя разглежда вечния проблем на човек, попаднал в екстремна ситуация, който трябва да направи своя избор и да съхрани достойнството си. Откривам в ситуацията на Прокурора и нещо лично. В своя малък житейски и професионален път също съм се изправял пред подобни дилеми.

Канят ме в София на среща с Георги Джагаров и професорите Гриша Островски и Любомир Тенев за да изложа концепцията си за представлението. Споделям, че основната задача, която ми предстои  да реша е формата на бъдещото представление. Налага се да обединя двата потока на действието – сцените в кабинета между Прокурора и Следователя и семейните, където той проверява правилността на решенията си. Според мен всички ситуации се разиграват в главата  на героя. Те са плод на аналитичния му  ум и съвестта му. Прокурорът е сам в кабинета си, пред заповедта за арест на бюрото, която трябва да подпише, и която ще реши съдбата на несправедливо  обвинения приятел от детинство. Близките, които го навестяват тук, са също плод на въображението му. Самотата на избора ще бъде нарушавана единствено от звучащия по радиото Концерт за цигулка и оркестър оп.61 на Бетовен. Нещо повече, всички вътрешни колизии на героя, които го довеждат до финалното  решение да не подписва, ще протичат в рамките  на времетраенето  на концерта.

За втори път мой спектакъл е оценен позитивно от критиката.  Любомир Тенев ще напише за него:

„ Той е решен като драма-дискусия, която като стилистика е доста чужда на нашата режисура… … Става дума за художествен стремеж към интелектуална съсредоточеност на действието, за една вътрешна „неподвижност”, за една такава наситена статика с вътрешно напрежение, движение на мислите, на преживяванията, за партитура на словото в неговата максимална наситеност и разнообразие… Аз мисля, че режисьорът Станчо Станчев е вървял точно по този път…”

Прокурорът от Георги ДжагаровХристо Христов и Борис Луканов

Христо Христов и Борис Луканов в „Прокурорът“от Г. Джагаров, фото Росен Донев

Сако от велур от Станислав Стратиев 1978-79

Авторът според мен,  е изградил стройна драматична композиция от фрагменти на българския абсурд, които довеждат сценичното действие до кулминацията – „изяждането на въображаемата овца”.  На пръв поглед текстът е лежерен, фейлетонен, както смятат някоя критици, но аз го намирам за обемен и остро сатиричен. Винаги са ме привличали храбрите, борбените и интелигентни герои. Героят Иван Антонов, естествено никога „няма да има собствена къща, но пък винаги ще има собствено мнение”.  Спектакълът ще започне с една виенска закачалка, на която виси велурено сако. Героят ще го облече, ще поеме към своята Голгота и на финала ще го върне окъсано и овехтяло, така да се каже  „одрипавялата истина” на Иван Антонов. Ще проследя абсурдната история на едно велурено сако, превърнато от бюрократите в жива овца. Ще проследя и развитието на едно приятелство, родено в студентските години, под знака на „Gaudeamus igitur” и неговото рухване в  битката на Иван Антонов /Данаил Мишев/ с бюрокрацията. Приятелите Жоро /Йордан Мутафов/ и Евгени /Сава Георгиев/  ще го изоставят. Единият ще избере уюта на семейното гнездо, а другият – канцеларския стол. И само Иван ще продължи по пътя ”страшен, но славен”, като един съвременен Исус, понесъл  вместо кръст – велуреното си сако. В пиесата финалът е репликата на Иван Антонов „Според писмо изходящ №6305 ти си отново сако! Сако от велур.” А в моя режисьорски екземпляр Иван Антонов прочита заповедта, прибира я във вътрешния джоб на сакото, сваля го, окачва го на закачалката и неочаквано се свлича под нея. Истината е доказана, но Иван Антонов го няма вече.

С художника Живко Димитров се въртим около ремарките на автора: учереждение, канцеларии, етажи, лабиринт, в който се лута и препъва главният герой. Декорацията, която той ми предлага, ме грабва веднага с възможностите си за разиграване. Конструкцията е решена по хоризонтала и по вертикала и напомня пчелна пита, в килийките на която ще се настанят чиновниците- търтеи. Те ще са облечени в зелени престилки и черни ръкавели, а на банкета – в черни костюми.

Мисля, че „коронен номер” в режисурата ми е сцената с банкета по ликвидиране на несъществуващата овца. Дълга маса разположена фронтално, от портал до портал. Зад нея, в черни костюми, са наредени всички служители на учереждението. „Трогателно” тържество по повод преждевременното пенсиониране на техен колега. Чува се колективното тракане и стържене на вилици и ножове в празните чинии,  дирижирано  от Чиновника /Илия Пенев/. Развълнуван, насила пенсионираният /Иван Пожарски/ гневно запява „Моя страна, моя Бълга-а-а-рия…” и всички подемат песента: „…при тебе ще се върна някой ден.”

Сако от велур от Станислав Стратиев

Илия Пенев в „Сако от велур“ от Ст. Стратиев , фото Росен Донев

„Полет над кукувиче гнездо” от Дейл Васерман 1979-80  /One Flew Over the Cuckoo’s Nest, Dale Wasserman/

В едно изолирано по принуда общество – лудница, където всичко е под контрол, „командват сестрите, а не докторите” и всеки акт на индивидуалност се наказва жестоко, попада една неординарна,  свободомислеща личност- дребният комарджия Рандъл Макмърфи, изповядващ простичката житейска философия, че „риск печели, риск губи” и в сблъсък  със системата ще се превърне в бунтар.

Адаптацията на Дейл Васерман затваря цялото действие в стаята за групова терапия, а на мен ми се иска да разположа отделните епизоди в различните помещения на клиниката, да проследим живота на „смахнатите” в трапезарията, на игрището, в тоалетната, в банята, в спалнята. Още не съм прочел романа на Кен Киси. Преводът му ще излезе в края на1980г.  Всичко трябва да бъде условно решено. Една бяла, облицована с фаянсови плочки стена – знак за клиниката. Тя ще бъде разположена на въртящия се сценичен кръг, ще променя положението си  ту фронтално към залата, ту диагонално,  и само чрез въвеждането на реквизит, ще обозначава различните места на действие. Високо на стената, е окачена кабината на дежурната сестра. Работим вдъхновено с художника Тодор Игнатов. Иска ми се  Клиниката да предизвиква у зрителя асоциации за лагер, в който доносничеството, по думите на Макмърфи,  минава за групова терапия.

Животът в клиниката е видян през погледа на индианския вожд Бромдън. Представлението трябва да бъде „дива, карнавална въртележка” по думите на Бромдън. Да бъдеш себе си или да си такъв, какъвто те изисква Системата – това е въпросът.

Образът на вездесъщата сестра Речид /Дафинка Данаилова/, която от стъклената си наблюдателна кула  манипулира пациентите с хапчета, електрошокове и лоботомия,  да  се превърне в метафора на тоталитарната система и нейните методи на принуда.

„Купонът на века”,  организиран от Макмърфи /Веселин Цанев/ в чест на изгубилия  девствеността си Били Бибит /Димитър Шарков/. Интелектуалецът Дейл Хардинг /Борис Луканов / взема микрофона /с реверберации/  за да произнесе приветствие, което неусетно ще премине в молитва:

„Боже милостиви, приеми ни в царството си, прояви твоето добре известно милосърдие. И нека остане една отворена врата за всички нас, тъй като днес е може би е последното ни изпълнение преди да приемем страшното бреме на нормалността. Когато утрото дойде ще ни изправят пред стената и ще ни разстрелят с куршуми транквилан, /всички повтарят/,реланиум/,всички повтарят/, валериан /всички повтарят/ Вървете, деца мои, грешете бързо защото утре ще бъдем укротени.” Сава Георгиев в екстаз  запява „Аве Мария” на Шуберт. Еуфорията е обзела всички пациенти. Хардинг пуска магнетофона на Били Бибит откъдето зазвучава Allegretto, 2 част, № 7 симфония на Бетовен и Хардинг повежда шествието. Последен е вождът Бромдън /Михаил Мутафов/, който грабва застиналия като разпятие,  в кататонен ступор  Ръкли  /Петър Митрушев/ и го понася, и „разпятието” започва да „пулсира” в такт с музиката. Апотеоз на неизтребимия човешки стремеж към свобода, макар и за няколко часа само, въпреки последиците, един своеобразен бунт срещу тоталитарния контрол и манипулацията. Тук публиката винаги избухваше в спонтанни аплодисменти.

сценография Тодор Игнатов

Сцена от „Полет над кукувиче гнездо“от Дейл Васерман, фото Росен Донев

 Представлението внушаваше, че опитът да се почувстваш свободен си струва, дори и пред риска да бъдеш унищожен. И досега срещам зрители, които са го гледали няколко пъти и още го помнят.

Хиляда метра над морето от Петър Маринков 1983

Варненският Окръжен съвет за култура организира конкурс за нова българска пиеса с жури в състав: Ана Иванова- театровед, Сия Папазова – драматург и моя милост. Единодушно отличаваме пиесата  „Хиляда метра над морето” от неизвестния, но талантлив автор Петър Маринков.  Условието  е тя да бъде поставена на сцената на варненския театър. С голямо желание се заемам със задачата. С тази постановка, колкото и нескромно да е, възнамерявам да отбележа и 50 годишнината си.

В едно село, разположено на 1000м. над морското равнище, пристига черен Мерцедес. Селяните се събират около колата, гадаят кои са новопристигналите и стигат до извода, че са бракониери, дошли да отстрелят Белия елен  – единствената забележителност на селото. За да го спасят, решават да бутнат автомобила им в пропастта. Но в хода на действието разбират, че пришълците са големци и за да ги умилостивят, устройват в тяхна чест фолклорен концерт.

По автор Мерцедесът е някъде зад кулисите и се вижда само багажника му. Наблюдавал  съм как се трупа тълпата зяпачи около някоя западна марка автомобил на улицата и реших, че трябва  да вкарам черния Мерцедес на сцената и около него да разиграем действието.

С художника Живко Димитров разговаряме за оформлението – селски площад с автобусна спирка, 4 луминесцентни улични лампи, тоалетна и чешма. Коментираме факта, че селото се намира на 1000м над морето и Живко конструира една много висока  триангуларна точка, по която селяните, ще могат да се катерят, за да наблюдават вечно закъсняващия автобус. На една от лампите е поставен високоговорителя на селската радиоточка, по която ще звучи едно единствено музикално парче – 1 част от Концерта за цигулка и оркестър в ми минор, оп.64 на Феликс Менделсон Бартолди, вечният музикален поздрав от едно влюбено момиче към слушателите. Въпреки всичко обитателите на селото го  смятат за най- доброто място за живеене. От тази надморска височина се виждат дори позлатените кубета на „Александър Невски”. А един от героите формулира предимството на селото пред столицата: ”тези, които живеят край златните кубета са заслепени от тях и загубват желание да гледат по – надалече”. В това намирам смисъла на пиесата.  Артистите я харесват много и се включват като  равностойни партньори в създаването на спектакъла.

1000 meters above sea by Petar Marinkov

Прословутият „Мерцедес“, фото Росен Донев

 С премиерата отбелязвам 50 годишнината си. Излизат няколко положителни отзива за автора и за представлението. И неочаквано, преди втората премиера, в Окръжния съвет за култура  ме вика Николай Димитров и ми задава риторичния въпрос: „Станчо, може ли хората, живеещи на 1000м да дават акъл на тези, които живеят около златните кубета?” И неловко ми съобщава, че „трябва нещо да направим с номера на Мерцедеса”. А номерът е 1000 – от 1000-та метра надморска височина,  сполучливо хрумване на художника Димитър Трайчев. И така, в деня на представлението зацапваме номера с кал от градинката зад филиала. На следващото обаче калта е изсъхнала от прожекторите и номерът издайнически „наднича”. Така продължава да се играе спектакъла.

Поканен съм да поставя пиесата в „Сълза и смях”. Актьорският състав също с хъс се впуска в репетиционния процес. Но премиерата е посрещната ”на нож” от анонимни кръгове. Вероятно някой партиен фактор е разпознал номера на Мерцедеса си. След няколко представления е свалена от репертоара на „Сълза и смях”, а директорът Стойчо Мазгалов и заместник директорката Ана Иванова са уволнени. В доклада на поредния конгрес на културата се отделя специално внимание на филма на Христо Христов „Една жена на 33 години” и на моето представление в „Сълза и смях”. Обвинението е в „… необективен критичен патос, с една неоснователна директност и крайна категоричност в изводите, влизаща в пълен разрез с принципите на социалистическата драма и във фронтална опозиция с понятието класово – партиен подход в изкуството…”  Квалификациите са на театроведа Николай Правдев.

Във Варна спектаклите продължават до края на сезона, благодарение на толерантността, проявена от местните държавни ръководители Димитър Попов и Страхил Христов.

„Учителят или сянка върху дъската” от Жан-Пиер Допан  2003г.

/L’enseigneur ou Une ombre au tableau, Jean-Pierre Dopagne/

 

Литературният текст ме грабва с актуалността на проблема – разривът между деца и родители, между ученици и учители, между училище и общество. Авторът е белгиец, живее в една процъфтяваща икономически страна, а сякаш е надникнал в нашия „заден двор”. Трагедията на Учителя в 5 действия, както не без горчива ирония я  характеризира главният герой. Учителят,  който в стремежа си да провокира в ленивите, празни очи на своите учениците „сълзите на Адромаха”, да разпали у тях порив към прекрасното, към духовността, стига до ужасяващата, престъпна, абсурдна мисъл – да разстреля собствения си клас за да разтърси заспалата обществена съвест.

Представлението ще бъде „придърпано” към спецификата на драмата, в посока на експресивния, шокиращ, зрелищен театър, със свободно третиране на пространство и време, монолог, диалози, диспут, инсценирани епизоди /само загатнати от автора/ и откровено драматични сцени. Главният герой ще се явява и драматург, и актьор, и режисьор  по време на спектакъла.   Двата потока на действие, от една страна: учител – колеги, ученици и от друга: учител –  зрители, ще се преплитат и редуват, неразривно свързани. Героят, верен на професионалната си деформация, превръща в  урок – притча  изповедта  на собствения си живот. Учителят ще играе Борис Луканов. Класът ще бъде съставен след кастинг  от ученици  от варненските гимназии. Привлича ме и възможността да работя с тийнейджъри и на практика да се сблъскам  с техните възгледи, вкусове и интереси.

Според текста действието се разиграва на различни места – училище, класна стая, директорски кабинет, дом, съд, затвор и театър. Работим с дъщеря ми Теменуга Станчева. Стигаме до решението да съберем и актьори, и публика на сцената. Изповедта на Учителя, неговият директен диалог със зрителя налага този подход. Класната стая – арена, около която амфитеатрално е разположена публиката. Сценичното пространство трябва да напомня и за една родителско – учителска среща в присъствието на ученици. Скъсената дистанция между зрители и актьори ще ги поставя в една и съща плоскост, и в хода на действието тази граница между гледащи и играещи постепенно трябва  да се размива. Арената разполагаме на сценичния кръг, така че въртенето, му освен знак за хронологичната и пространствената промяна на действието, трябва да внушава и омагьосаният кръг на образователната система, в който потъват мечтите и усилията на Учителят, трябва да диктува и темпото на сгъстяване на действието.

Преходите с въртенето на кръга ще се съпровождат от чудесната, специално написана за спектакъла музика на композитора Милко Коларов.  На приятелството и творческото му сътрудничество дължа много в спектаклите „Само дом легло и църква”от Дарио Фо, песента на Крап в „Последната лента на Крап” от Самюел Бекет, „Игра на шах”от Алексей Шипенко, „Подземието”от Мърей Шийзгал, „Кой се страхува от Вирджиния Уулф” от Едуард Олби.

Чиновете и катедрата ще са подвижни – на колела, и  звукът от придвижването им също ще играе драматургична роля. Порталът е закрит с черната дъска и катедрата  до момента, в който бъде произнесена „чудовищната присъда” над Учителя.  След това кулисите изчезват и пред публиката се изпречва празната зрителна зала. Светят единствено зелената лампа на режисьорската масичка и кабините на осветителите и тон режисьора. Тук ще се разиграят сцените с театралния мениджър,  с актьора-режисьор и финалната сцена с дъщерята Мари.

Костюмите на учителите са решени в сиво – знак за скучната,  унифицираща образователна система, в контраст с яркото, ексцентрично облекло на учениците.  В бял костюм е младата учителка по литература Патрисия, която става жертва на ученическото насилие.  Мъртвите ученици са с бели маски на лицата, които ще свалят в задочните диалози с Учителя.

Учителят или сянка върху дъската от Жан Пиер Допан

Борис Луканов и „класът“в сцена от „Учителят или сянка върху дъската“ от  Жан Пиер Допан, фото Борислав Бъчваров

Премиерата се състоя в края на март 2003г., последната ми постановка на сцената на варненския театър, от която ме делят почти 10 години.   Сега разбирам, че жизненият опит не е само това, което си направил, но и онова, което не си успял  да направиш.

Станчо Станчев

Текстът е публикуван в 10 -та  Книга за Варна под редакцията на Любомир Кутин.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: